ПРИКАЗКА 4 
Клуб за колективно създаване на вълшебни приказки „ПриКЛЮЧалка“

Авторски състав: Керанка Бинева, Мая Анастасова, Йочка Димитрова, Венцислав Динев, Анелия Димитрова, Константин Кучев, Марияна Сичанова, Бистра Сирин

Водещ: Бистра Сирин


ЖАР-ПТИЦА

15.11.2014

1 участник:
Пред очите ми се мержелееше нещо бяло, по което преминаваха светлини и сенки. Съсредоточих се да разбера какво е. Оказа се лист хартия, поставен на маса, а светлините и сенките идваха от капандурата на тавана. Вдигнах глава. Безбройни точици трептяха и мърдаха на фона на небето, като роящи се черни пчели. На моменти ми се струваше, че приличат на букви или руни от някаква древна азбука. … Или май бяха лястовици, десетки лястовици, които се стрелкаха в синия простор… Изведнъж осъзнах, че сънувам – явно бях задрямала, както си седях край пътя, облегната да отпочина. Станах, взех раницата и тоягата и продължих из планината. Повървях още около два часа и забелязах пред мен на пътя да седи човек. Първият човек, когото срещах от дни насам. Беше възрастна жена, в опърпано платнище.
– Добър ден, бабо! – поздравих аз – Търся къде да пренощувам. Има ли някоя хижа наблизо?
– Напред има едно село, но е далеч, ще го стигнеш късно през нощта. В планината рано се смрачава и не е безопасно. Ако искаш – ела да преспиш в моята колиба – каза бабата – тя е на час път от тук. Имам само мляко и хляб, но можеш да изкараш нощта на сигурно, а утре да продължиш.

2: Замислих се за миг.
– По-добре да продължа – отказах на бабата.
Тръгнах отново по пътеката. Чувствах се неспокойна. Някаква сянка прелетя и пусна камък над мен. Май беше черна врана. Помислих си: „Ето, птиците тук се държат враждебно, имат ме за враг! Дали не е знак да се върна?“ Чувах звуците на животните, които се събуждаха за нощта, и се разколебах в решението си. Тръгнах обратно към кръстопътя с бабата. Забързах крачка, но след завоя се препънах в някакви насипани на пътя камъни. Преди ги нямаше. Спрях се и пак се поколебах накъде да вървя. Не се чувствах уверена нито в интуицията, нито в разума си, а знаците бяха още по-объркващи.

3: Смених за втори път посоката и отново тръгнах към селото. След няколко долчинки стигнах до бляскава сребриста река, а над нея имаше мост. Наведох се да пия… Загледах се в красивите води и забелязах, че реката беше пълна с дребни пъстри рибки. Изведнъж една риба в нея проговори:
– Ако пиеш от тази вода, ще ти се даде шанса да откриеш три тайни пътища, които иначе не се виждат. По-нагоре има друга река, с друг мост. Ако пиеш от нея – ще видиш входовете към Подземния път, а чрез него можеш да стигнеш до корените на всичко, що е тук на белия свят. Ако пък продължиш до третия мост, при третата река, ще се отвори тайна пътека до най-високия и непристъпен връх на тази планина. Ще стигнеш до висини, за които не си и мечтала.

4: Взрях се във водата. Странни цветове идваха от дълбините. Пред мен постепенно се разкри гледката на град с островърхи кули, които сякаш някой беше изгризал със зъби.
Отпих от водата. Тогава чух три гласа:
– Последвай ме и ще можеш да дойдеш под водата, ще плуваш по-добре от рибите!
– Слушай мен и ще можеш да ходиш по небето – от облак – на облак, ще яздиш ветровете!
– Послушай мен, мен послушай и ще светиш и пламтиш, ще живееш в огъня – ще можеш да влезеш в Слънчевия Град!

5:Все още стоях коленичила и докато гледах отражението си във водата, пред мен избледняваше последното видение от чутото – образа на блестящ огнен град. Зачудих се какво да сторя.
Не бях ли тръгнала през планината, за да търся себе си? Имах нужда да разбера как да продължа занапред. Далече в града бях оставила поредната работа, поредното нещастно влюбване, поредните страхове и разочарования … Баща ми, когото много обичах, беше починал внезапно. И сега бях стигнала до този момент, когато трябваше да реша какво да правя с остатъка от живота си…
Планините бяха моята любов. Там винаги намирах сила да продължа …
Замислих се. Реенето по небето, точно сега, ми се виждаше много желателен избор – да се издигна над цялото угнетение на ежедневието, меланхолията и умората… Но явно не случайно се бях озовала до тази река. Дали да не се гмурна да видя какво има зад островърхите кули? Третото предложение пък изглеждаше най-възхитително, но имах чувството, че не мога да прекрача огнения праг на Огнения град, ако преди това не съм била под водата и на небето!
И избрах – Подводния град. Гмурнах се, без повече да му мисля. Беше странно! Можех да дишам под водата, можех да плувам като риба.
Стигнах до площад в центъра на водния град. Беше огромен, просторен, заобиколен със старинни постройки, с невиждани украси по тях, а в центъра – голяма катедрала. На площада имаше много, много същества. Тук рибите изглеждаха за мен като хора, макар и леко странни. Спомних си, че търся място за пренощуване и че слънцето е превалило. Тълпата се щураше насам-натам. Хората – риби бързаха да приключат с последните си покупки, преди да е паднала нощта. Обърнах се към един сом, с огромни мустаци и широкопола шапка, който беше продавач на зарзават (рибешки зарзават, разбира се):
– Добър ден! Да ми кажете къде е най-близката страноприемница?

6:
– Ти спомняш ли си какво ти каза баща ти?! – каза строго той – Да стигнеш до сребърната река и че там ще чуеш три гласа, които ти предлагат три пътя. Трябва да ги избереш и трите, за да научиш магическото изкуство. Това е истинския шанс за теб. Така ще намериш себе си. В Магическия Университет ще го научиш по-лесно, но няма да намериш себе си…
Наистина бях забравила заръките на баща ми! Беше минало много време оттогава. Откъде ли сомът знаеше за тях? Стреснах се, заклинанието явно се развали и изведнъж се оказах отново на брега.
– Мога ли да избера и трите пътя? – извиках аз над водите. Дали не беше вече късно да променя избора си? Можех ли да избере и трите наистина? Това не изглеждаше много по правилата. На всичкото отгоре, възможните избори бяха пет, а не три! Е, да, последните две възможности бяха при други реки, по-нагоре, така че изборът явно касаеше трите гласа от ТАЗИ река! Колко объркващо беше! А и дали вълшебните гласове бяха все още тук?
– Можеш! – се чу в отговор.
– Тогава избирам и трите! – отривисто извиках аз, докато не съм се разколебала в съмнения.
– Щом искаш да послушаш и трите гласа, ще те превърнем на жар-птица! Едно огнено кралско рибарче, примерно!

7: Как така на жар-птица! Добре си ми беше като човек! Опитах се да ги заговоря, но гласовете бяха изчезнали.
Погледнах небето – беше притъмняло. Вместо лястовици или точици, там имаше звезди. Те сякаш мигаха и се превръщаха в огнени букви…
Зарадвах им се. Реших, че те са слово – слово, изпратено да ми подскаже как да намеря себе си. Разбирах, че всичко това е свързано с мен, с промяната. За първи път виждах звездите като букви. Именно сега – когато ме нарекоха „жар-птица“!
Не можех да разчета написаното, но пожелах да науча този език. Трябваше ми ключ към него! Може би някой ден, когато се „разгоря“ достатъчно, когато станех огнена като тях …

8: Огледах се. Какво ли значеше това, че съм жар-птица? Та аз си бях с човешкото си тяло!…
На първо време – да не забравя, че трябваше да намеря място, където да пренощувам (все пак). Реших да продължа към селото, за да обмисля всичко, което ми се случи.
Открих, че мога да се движа на тъмно и въпреки това да виждам пътеките. Явно наистина имах нова, светла същност! Тя проникваше в мрака, както очите ми в светлината. И реших да си попея из пътя. Това винаги ми даваше кураж и настроение, когато съм сама. Запях и пеех толкова красиво и силно, както никога досега. Гласът ми окънтяваше цялата гора. Спрях да се страхувам. Усещах как природата се радваше на песента ми, а звездите заискряха още по-силно и сякаш ми се усмихваха. Дърветата ми показваха пътя. Чувствах как всички сме заедно. Как сме едно. Всичко наоколо беше като мой дом.
Но какво да правя с това? Как беше свързано това със смисъла на моя живот? Тогава сякаш чух в съзнанието си мислите им:
– Намери начин, хората да ни познават и разбират! Помогни ни да станем едно с тях, както някога бяхме! Както сме сега с теб! Открий път за този наш копнеж и излекувай Разрива!

Сега разбрах, че имам мисия на земята. Помислих си, че може би и там, за където съм тръгнала, има нещо, което трябва да свърша, някаква задача, която чака точно мен… Приближих селото. Все още в някои къщи светеха прозорчета. Стигнах до постройка с особен знак и предположих, че е страноприемница. Почуках и влязох.

1: Вътре беше само кръчмаря и още един човек, явно странник като мен, с раница, който седеше и вечеряше. Попитах мога ли да наема стая за няколко дни. Оказа се, че струва доста скъпо. Не бях тръгнала с много пари.
– А мога ли с нещо друго да заплатя, за да поостана тук? Примерно да ви свърша някаква работа? – попитах аз.
– В селото има много болни. Ако искаш да останеш, ще трябва да се грижиш за тях, но не става за няколко дни. Ако ще оставаш, поемаш ангажимент поне за месец. Не можем постоянно да обучаваме нови хора!
– Добре! (Ето ти една мисия! – казах си наум).
– Ако смятаме, че уговорката е приключена, може да седнеш да похапнеш, храната през този месец, естествено, също ще е за моя сметка! – кръчмарят кимна към масата със странника и каза, че този господин ще отговаря за мен и ще ме обучава. След това донесе някаква гореща чорба и хляб. Бях изгладняла от пътя и от вълненията, и ми се сториха вкусни, макар да не бяха кой знае какво.
Тогава странникът ме заговори:
– Ти имаш ли представа с какво се захващаш?! В това село има-няма тридесет човека, а са сполетяни сякаш от тридесет болести!
– Ти какво правиш тук? – отвърнах на въпроса с въпрос, за да имам време да осмисля казаното.
– Повикаха ме знахарите. Тук съм от седмица.
– Лекар ли си ?
– Нещо такова.
– А за какво те повикаха? Те не могат ли да се справят?
– Те напуснаха. А и тук се иска много повече, от това да си лекар.
С това непознатият даде да се разбере, че разговорът е приключил. Кръчмарят ми кимна да го последвам и ме поведе към стаята ми. Беше на втория етаж. Отвори единствената врата в дясното крило. В стаята имаше свещ и огниво. Стоварих раницата и запалих свещта. Багажът, който носех, не беше много – една торбичка с неща, оставени ми от баща ми, малко дрехи, хартия и пособия за писане. Изморена от пътя и преживяванията, заспах.
Сънувах кошмар: Навсякъде около мен имаше нападали по земята хора. Когато се приближавах до тях, те се надигаха и протягаха ръце, а миловидните им лица изведнъж се променяха в зловещи гримаси, сякаш бяха лица на демони. Пищях и отскачах назад. След това продължавах към следващия човек, но същото се повтаряше… Събудих се, обляна в пот. Почти не мигнах до сутринта. Не бях лекувала досега никого освен себе си. Дали наистина щях да се справя? Дали изобщо това бяха хора? Вече се чудех какво ли ме очаква в селото и дали нямаше да се случи нещо лошо.
На сутринта на вратата се почука. Кръчмарят ме повика. Слязох долу да закуся, след което странника ме поведе из града. Тръгнахме по една улица вдясно. Стигнахме до третата къща и влязохме. Обитателите ни очакваха и леко се поклониха, когато се представихме. Имаше легло, на което лежеше жена. Тя стенеше и крещеше:
– Махнете кучето! Махнете кучето! Идва! Идва! Ще ме ухапе!
Но аз, кой знае защо, чувах: “Махнете детето! Махнете детето!“
Зачудих се за какво са ми тези гласове и видения. Те ме объркваха…
Моят водач ме дръпна настрана и ме попита:
– Какво виждаш в тази жена? От какво мислиш, че е болна?
Казах му доста смутено и мънкайки какво виждам и какво ми се причува. Той ме погледна с леко учудване, усмихна се благосклонно и като че ли го чух да въздъхва облекчено. Тогава ми разказа, че преди години, когато тук са се водели войни, е имало чуждо дете при нея. И тя го е изхвърлила, виждало й се е твърде тежко да го изхранва и него. И сега сънува детето, като голямо черно куче, което идва да я хапе.
– От къде знаете всичко това? – изпищя стъписана жената. Тя беше чула последните му думи.
– Трябва да разбереш какво се е случило с това дете! – каза лечителят.
Жената се разплака. Тя беше отгледала две свои деца. Но беше отхвърлила чуждото и така може би го беше обрекла на смърт. И сега съвестта й я мъчеше с тези кошмари.
Има надежда за тебе, жено, само ако приемеш истината за себе си. Намери детето! Живо или мъртво. Направи всичко, което е по силите ти, а и отвъд силите ти, за да разбереш какви са последствията от твоя избор! Не можеш вечно да бягаш от Неизвестността!
Излязохме от къщата.
Аз треперех. Тогава моят водач ми каза:
– Разбирам, че това е ново за теб! Трябва да отидем да измием умората и напрежението от първия ти сблъсък! – и ме изведе извън селото. В покрайнините имаше извор. Каза да си полея стъпалата няколко пъти от тази вода.
– Всеки път, когато водата залее стъпките ти, погледни небето и си представяй, че летиш! – каза ми той.
Беше странно. Тази игра ми хареса! (Хем ми се струваше нелепо да се занимавам с това след цялата тази трагедия, след като бях видяла лудостта в очите на жената и бях чула историята й, хем никога не ми се е струвало по-подходящо да правя нещо толкова детско). Плисвах менчето, водата обхващаше с мекотата си стъпалата ми, аз вдигах лице, впервах поглед в синевата и духом се понасях нагоре. И с всеки следващ път умората все повече си отиваше и усещах прилив на необяснима радост и надежда. И някакъв странен порив да се хвърля в живота, да действам!
След като подновихме силите си, се върнахме отново в селото. Тръгнахме по лявата улица и стигнахме на кръстопът. Наставникът ми ми каза този път аз да избера накъде да тръгна. Явно изпитваше новите ми дарби. Притесних се дали ще взема правилното решение.

2: Започнах да осмислям нещата, които знаех – какво ме беше довело тук, какво се беше случило междувременно… Докато се чудех, изведнъж дъхът ми секна. Осъзнах видението от дрямката си предния ден – тавана, капандурата, хартията за писане… Разбрах, че точно това е стаята, в която съм отседнала сега и видението се сбъдва в живота ми, че точно тук, в страноприемницата, ще се разчетат букви и думи от моята същност. Всичко, което преминах е било част от това! Част от Смисъла! Спомних си враната с камъка. Стори ми се, че това е баща ми, а камъкът – неговите думи. Неговите завети и заръки. Досега не бях осъзнавала, че ги усещам като заплаха! Защото се чувствах длъжна да ги изпълня и мислех че няма да мога и ще се проваля! Че ще го предам и разочаровам! Не че се почувствах по-умна и можеща, като го осъзнах, просто ми олекна. Нямаше смисъл да превръщам думи, казани от любов, във вериги, с които сама да оковавам духа си! (Нима той ми ги е дал за нещо друго, освен да са ми „крила“?! Не беше от тези бащи, които „оковаваха“ децата си в собствените си амбиции! Моите собствени страхове бяха превърнали даровете му в нещо отровно и потискащо.) Спомних си и камъните на пътя и вече ги видях не като спънка, сложена там, за да ме спре, а като изпитание на съмненията ми, през което е трябвало да премина, за да осъзная по-добре себе си. Всяко нещо беше фрагмент от историята на моя живот, който сега се „пишеше“…
И ето – отново бях пред избор. Да поема по левия път или по десния. Но вече не се страхувах дали ще сбъркам. Защото, всъщност бях направила по-важния избор: Да позная всички букви в себе си.
Избрах десния. Тръгнах по-уверено към следващата пряка и тук с водача ми се разделихме.

3: Вървях из тесните улички на селото, стари къщи, сгушени в планината, много от които срутени или изоставени. Не се чуваше детски смях или плач на бебе. Някаква странна сянка се стелеше навсякъде. Дори там където имаше хора, къщите бяха занемарени и се разпадаха сами. Скоро стигнах до една съборетина, която привлече вниманието ми. Вратата липсваше и беше започнала да се руши и оградата. Любопитството ме накара да вляза и да видя защо не са я поправили, защо са оставили дома си така. Щом пристъпих и почуках, на прага се появи една силно куцаща жена, с измъчено изражение. Цялото й тяло се люлееше, сякаш ще падне всеки момент.
– Какво търсиш при мен, млада жено? Защо си дошла на това пусто и проклето място? Нима искаш да те споходи същата съдба? – запита ме жената.
– Каква е съдбата ти по-точно? – запитах аз с надежда да науча нещо повече за причината на тази разруха.
– Ами влез, влез! Седни тук и ще ти разкажа! – започна куцата жена – Казвам се Милка. От много време лежа тук болна, едвам ходя! Мъжът ми ме напусна. Не ме искал повече. Децата избягаха. Всички ме изоставиха. Единствено самотата е моя спътница! Не помня родителите си, само имената им знам. Сирак съм. Липсваше ми майчина ласка и бащина закрила. Като бях малка, дойде една знахарка да ме лекува. Как ме цери, какво прави – сякаш станах по- зле! Но поне ми разказа историята на рода ми. Разказа ми, че баща ми бил крадец, а майка ми – проста жена, просякиня. Каза ми: „Какво очакваш за живота си, дъще – ти си наследница на крадец и просякиня? Нима няма да бъде животът ти едно безкрайно просене и умаляване на съдбата да ти даде трохи от трапезата като на просякиня и откраднати мигове като на крадец?! Нима мислиш, че ще стигнеш далеч?!“ Такава е моята съдба, предопределена и предрешена за страданието, за просене и крадене. И в нищо не ми върви освен в болести и самота.
Сърцето ми се свиваше, докато слушах тази тъжна история. И в същото време постоянно ми се привиждаше образ на съскаща змия. Замислих се. Разбрах, че вместо лекове, знахарката е сипвала „отрова“ на жената, отровата на тежките думи, които те пояждат като болест и изсмукват живителните ти сили. Дали го беше направила нарочно или пък не, не знаех, но ми се искаше да намеря някаква противоотрова. Тогава отворих моята раница и развързах торбичката от баща ми. Извадих една дебела стара книга. Знаех, че към края има раздел с родословни дървета. Бяха подробно описани родовете от цялата тукашна земя. Имаше разказани и доста истории и легенди за месните хора. Казах на жената:
– Аз имам книга с имената на всички тукашни родове. Сега ще проверим корените ти. Кажи ми всички имена от твоя род, за които се сещаш – на родителите ти, на дядовци и баби…
След като потърсих старателно и съпоставих данните, се откри удивителна история: Баща й се оказа пазител на селата от крадци. При набезите по време на войните, той устройвал на разбойниците засади и прибирал обратно откраднатите предмети, пари или богатство. Връщал ги на хората. Да, взимал ги с тактика на крадец и разбойник, но не бил крадец. Всъщност, колко коварно беше словото, което тази жена беше слушала! Змийска работа! Уж фактите –факти. Но така изопачени, че да изглеждат точно обратното на истината!
А майка й била сърдечна и благородна жена, събирала от съседни села и от всички по-имотни хора, помощи за сираците и бедните. Застъпвала се, умолявала богатите и властниците, така че да няма сираче без закрила и беден без подслон и храна, та заради нея по това време нямало изоставени, бездомни и гладуващи не само в селото, но и в цялата област…
Докато слушаше сгърбената жена, лицето й светна. Не можеше да повярва на новата истина, която разбираше за семейството си! Нима беше вярвала толкова дълго време само лъжи и от срам и вина беше се оставила на болестите. Беше загубила, без да осъзнава, истинското желание да живее и се беше предала на разрухата. А би могла да последва семейните си идеали! Нима такъв достоен живот би могъл да бъде отреден и за нея? Лъжата я беше държала в плен толкова години и я беше превърнала в окуцяла нещастница, неспособна за друго освен безнадеждност и страдание. Щом осъзна всичко това, очите й се проясниха. Скимтенето и вайкането отстъпиха мястото си на ведрина и разум. Тя ми каза:
– Не зная коя си, от къде си дошла и какво ще правиш, но едно те моля -вземи ме със себе си!
Изведнъж се изправи. Огън заискри в очите й и гняв от пропилените в мъка и лъжа години. Решително тръгна напред. С всяка следваща крачка вървеше по-леко. Излязохме заедно от дома й.


 

22.11.2014

4: Изведнъж навън проблесна мълния, макар да беше ден. Усетих сякаш светът около мен се промени, сякаш стана „сгъстен“ и напрегнат. За момент, кой знае защо, тази жена ми напомни моята някогашна учителка по пиано. Тя ми подаде конец и игла и изрече:
– Заший тези рани!
Тогава видях, че пред мен лежи непознат мъж. Той кървеше. Наведох се и започнах да шия раната. Но когато зашиех една, нова се отваряше. „Моята учителка“ се приведе и започна сякаш да свири по него, а той се превърна в пиано. Поисках да свиря заедно с нея. Пианото ставаше все по-широко и по-широко, разстилаше се и звучеше все по-силно. Клавишите се разхвърчаха, превърнаха се във вихрушка и тя ни понесе двете във въздуха. Спусна ни далеч от селото – на полянка с малка колибка, а пред нея стоеше вчерашната баба. Тя беше доволна да ме види отново. Усмихна се загадъчно:
– Е, ще ми гостуваш ли този път?

5: Последвахме я. Отвън къщурката изглеждаше невзрачна и схлупена, но когато прекрачихме прага, се озовахме в просторна, добре поддържана къща. Щом влязохме, домакинята ни сякаш изведнъж се преобрази в аристократична особа с дълга рокля. Дали наистина се преобрази или пък отвън не ми е направило впечатление това – не мога да кажа. Донесе кана и някакви бисквити и каза:
– Пристигнахте тъкмо навреме за чая!
Навсякъде по стените бяха окачени музикални инструменти – флейти, цигулки, арфи, тамбура. В ъгъла дори имаше старо пияно. Явно нашата „баба“ беше истинска любителка на музиката.
– Сигурно се чудиш защо сте тук – усмихна се тя – Е, няма случайности! Познавах баща ти. Учихме заедно с него при Върховния Учител. Виждам, че си последвала пътя му. Не бой се! – Всяко начало е трудно! Пийвай си чай и ще ти разкажа разни неща…
Потъна в спомените си за „едно време“ и с наслада разправяше разни дребни, забавни случки от времената им на обучение… По едно време забеляза, че съм спряла да я слушам и съм се вторачила в музикалните инструменти. Каза ми:
– За да можеш да лекуваш хора, трябва да познаваш музиката в тях. Всеки човек е като чуден инструмент, със свой глас и характерна мелодика. Пияното те доведе при мен – онзи човек, който се опитваше да спасиш. Разбра, предполагам, че част от лечението е „да настроиш правилно инструмента“. Ти видя, че скръбта в душата на този човек беше толкова силна, че се превърна на буря и те отнесе чак на кръстопътя. Раните са загубата на бащата му и на другите му близки. Ето – той тъкмо превъзмогваше едната смърт и се отваряше нова рана, нова смърт. Понеже Страданието го е обсебило, е започнал и физически да се наранява, а язвите му не искат да се затварят и зарастват. Бурята, която видя, е неговата неутешимост. И ето, трябва да промениш музиката в сърцето му. Да намериш как да възстановиш хармонията. Ако страстта на болката се овладее и се превърне в музика, става изцеление… Ако не – ще го погълне!
На тръгване бабата ми подаде в ръцете малък пакет, прилежно увит като подарък:
– Ето ти това огледалце. Чрез него можеш да се свързваш с мен винаги, когато имаш нужда от съветите ми. И заповядай отново тук, ако ти трябва място да си починеш или нужда от моята компания. Ще се радвам да те видя! Не съм срещала сродна душа от толкова време!

6: След това натоварихме болния на една каруца с кон, която стопанката ни даде, и поехме с Милка към селото. Когато наближихме, изведнъж наизлязоха черни кучета с огромни като на тигри зъби и ни наобиколиха. Конят се замята, скъса ремъците и побягна. Накрая се зари от ужас в един далечен пясъчник.
Изплаших се. Чудех се какво да направя. Бяхме просто две жени и един болен. Нямах в мен оръжие, а и да имах – нима щях да надвия цяла глутница!… Тогава си спомних как бях надмогнала страховете си от животните предния път и как се беше изменила природата. Реших да направя единственото „магическо“ нещо, което наистина знаех че мога – да пея. Да пея онази песен, при която се бях почувствала едно с цялата гора. Дали това щеше да укроти кучетата?
Отначало гласът ми трепереше, но все пак чудовищните създания не се решаваха да ни нападнат, а само ръмжаха и ни обикаляха сърдито. Постепенно гласът ми се укрепи и зазвуча по-уверено и мелодично. Не им харесваше, излайваха ядосано, дори виеха, но постепенно започнаха да отстъпват назад, смалиха се някак, избледняха и накрая изчезнаха. Всичко свърши.

1: Селяните бяха наизлезли от селото и гледаха стъписано. Толкова стъписано, че ми мина странна мисъл: Дали ги бяха уплашили повече кучетата или песента ми?
Както и да е, кучетата вече ги нямаше. Селяните плахо започнаха да се приближават един по един и ми помогнаха да пренесем болния до дома му. Оставих Милка да го наглежда и отидох да се преоблека.
В страноприемницата ме посрещна моят водач. Той ме попита:
– Къде беше? Много се забави!
Разказах му случките от днешния ден – за срещата с куцата жена, за желанието й да дойде с мен, за срещата с бабата в гората, за болния с раните и за огромните черни кучета.
Тогава лечителят ме попита:
– А как си обясняваш последната случката, с кучетата?
– Не знам откъде се взеха. Това селските псета ли бяха? Предния път, когато влизах нямаше никакви кучета. А и тези не изглеждаха като нормални кучета, приличаха на странни същества, неестествени… Освен ако не ми са се привидели така от страха и паниката! Ще трябва да размишлявам върху всичко това друг път – отговорих – изморена съм.

Лечителят ме хвана за ръката и ме поведе отново към извора. Въпреки че едва ходех, знаех, че няма по-добър начин да подновя силата си и успокоя душата си. Почти се беше смрачило, но не изпитвах страх. Като че ли самото му присъствие беше залог, че няма да се появят никакви черни кучета или друга напаст. А и усещах, че той знае какво прави. За малкото дни, в които беше мой учител и наставник, бях започнала да му се доверявам, повече отколкото на себе си.
Щом стигнахме там, седнахме на брега и аз потопих крака в хладката вода. Учителят снижи глас и каза:
Слушай песента на извора, той е жив и помни!
Заслушах се в шума на водата. Слушах дълго и унесено. По едно време ми се стори, че чувам песни и музика, примесени в ромона на потока.

3:
Споделих това с моя наставник. Той ме попита:
– Как си го обясняваш?
– Имам чувството, че това са истински песни на истински хора. Само не знам кои са те и откъде долитат. А ти знаеш ли какво е това село? С какво се занимават хората тук? Може би си успял да научиш нещо, докато си обикалял тези дни?
Някога селото е било основано от род на музиканти – истински хвалители, орфееви жреци. Когато запеели, цялата природа пеела с тях и дори в древни легенди се говори, че и ангелите идвали да слушат.
– Тогава е необяснимо, че никъде из селото не чух песен, нито свирня. Нито дори обичайните мелодийки, които хората си тананикат, докато работят или се суетят.
– Да, днес цари странна пустота. Нещо страховито се е случило. Но никой не казва какво. Може би не могат. Може би раната им е толкова дълбока, че сами са се опитали да забравят кои са… Хайде, време е да тръгваме! Ще потърсим истината друг път. За днес ти е достатъчно.
– Да, време е. Трябва да се погрижа тази нощ за ранения, когото докарахме.

Прибрахме се в селото. Измих се набързо, взех със себе си някои неща и отидох да сменя Милка. Болният дремеше неспокойно и когато идваше в съзнание, само викаше, мяташе се и скимтеше. Почувствах, че имам нужда от инструмент, на който и аз да изливам тъгата си и да премахвам теготата от дните си.


 

29.11.2014  

(Общ съгласуван финал)

Нямах инструмент и затова запях. Майка си бях загубила отдавна, но болката от загубата на баща ми беше още прясна. И аз запях тъжна и красива песен за него. И виждах как всичко възхитително, което беше направил в живота ми, беше причина да мога да сътворя тази песен. Вдъхновението, което ме обхващаше, докато мислех за него, извираше в непознати, нови за мен мелодии, разпалваше ме и примесваше мъката с някакво неподозирано блаженство от спомена! Присъствието му и сега беше с мен, присъствието на неговите думи, спомена за усмивката му и топлината на очите му… Животът му и сега продължаваше да ражда и сътворява живот! Да подновява живота в мен. Да, смъртта не беше това, което й се искаше да бъде! Тя като че ли беше илюзия! Могъща илюзия, която само Любовта можеше да надмогне!… По едно време забелязах, че болният мъж беше притихнал и само беззвучно плачеше, но това изглеждаха сълзи на облекчение. Явно разпознаваше своята скръб в моята скръб и тази споделеност му носеше някаква утеха. Но знаех, че това е временно. Нямаше да мога да съм постоянно при него и да му пея. Трябваше да му намеря инструмент. Да му дам средство да излива скръбта си, за да не го разрушава. Средство, чрез което да обезсмърти спомена за своите близки, да вложи в песен тяхната душевна красота и пример, да чуе собствената си история и чувствата си, превърнати в изкуство… Но какъв инструмент можеше да побере толкова много болка, толкова голяма безутешност?! Пияното, което ми се беше явило във видението, не беше побрало бурята на душата му и се беше разхвърчало на трески!
На другия ден Милка дойде в ранни зори да ме види как съм. Оставих я да се грижи за ранения, защото мен ме чакаха други задачи.
През следващите дни обиколихме още доста болни, но вече започвах да свиквам с напрежението от работата, а и учителят ми се справяше с учудваща лекота с повечето случаи. Научавах много нови неща за човешките естества, за връзката на тялото, духът и душата. И всеки път ми се струваше, че сякаш дълбоко в себе си съм знаела всичко това, сякаш само го преоткривах и заспалото знание за нещо, просто се събуждаше в мен.
Докато се грижехме за болните, оглеждах къщите, с надежда да намеря инструмент за онзи безутешен човек. Но нямаше никакви инструменти. Никакви! Как беше възможно?! Нали музиката беше техния поминък и корен! На въпросите ми, само клатеха глави и отказваха да говорят!
Споделих това с лечителя. Споделих също, колко много инструменти имаше в къщата на бабата. Това го заинтригува.
– Можем ли да разберем какво се е случило? –попитах аз.
– Има само един начин – да се спуснем през входа на лековития извор в Подземния свят, там където се пази спомена за всичко, при корените! Но ще трябва да се подготвиш. Два дни не прави нищо. Не лекувай болни, не яж никаква храна. Пости и прекарай времето си в молитви и сън. На третия ще слезем в мястото, където лежи историята, където са гласовете на миналото.

***

Застанахме на брега.
– Прости ми, че те взимам с мен! Така те рискувам. Бих могъл да сляза и сам, но ако си с мен, това ще ме пази. Защото ще се чувствам отговорен за теб и ще се насиля да се върна. Има твърде много неща, които могат да ме задържат тук.
Притихнахме. Изрече нещо, което не разбирах и видях как устието на извора се издигна и разшири, но корените на всички растения оживяха, заизвиваха се като змии и се спуснаха към водата. Те препречиха изхода на извора, който бе станал подобен на пещера и започнаха да съскат с все сила срещу нас.

Лечителят ми каза:
– Опасно е да слезем като хора. За да минем през Пазителите, по-добре да се превърнем и ние на змии. Не прави нищо излишно. Аз ще действам, а ти бъди до мен и само наблюдавай и ме следвай. Не се поддавай на страхове и не обръщай особено внимание на гласовете и виденията вътре, докато не стигнем целта си. Там, вероятно ще минем отново в човешки образ и аз ще преговарям, за да изискам тайните на това село.
Тогава той извади изпод наметката си жезъл и тропна с него. Издигна глас и произнесе името на Стария по дни, Отецът на всички начала. Земята се разтресе. Изрече още нещо и видях как тялото на моя водач се променя, как се покри с блестящи медни люспи и започна да изтънява и да се извива. И след това същото се случи с мен. Погледна ме (слава Богу, погледът му си беше човешки!) и разбрах, че тръгваме. Плъзнахме се по склона и се стрелнахме към пещерата, от която бликаше изворът. Стражите-змии отстъпиха и ние продължихме в мрака, плъзгайки се по влажните брегове, а понякога и през водите. Установих, че въпреки тъмнината, безпогрешно усещах къде е моят водач по вибрациите на пръстта и струите. Освен това притежавах и онзи неназовим усет, който ме беше водил преди, сред мрака на дърветата.
Постепенно се спуснахме все по-надолу и надолу. В главата ми започнаха да нахлуват странни мисли и образи, някои от които не биха могли да се разкажат. Усетих, че има различни зони, в които се случваха различни неща. „Случваха“ не е точната дума. Нещата се „случваха“ различно в мен -„мислех“ и възприемах по различен начин Миналото. Ту всяко нещо – като пленник на собственото си време, ту като безкрайна струя, идваща от вечността и също така безкрайно вливаща се обратно в живия живот…. На места събитията изглеждаха като изказване на присъди – свят, където мярката на всички неща е Справедливостта. На други – като властване на Волята. На трети – всичко в историята го преживявах като движение на Любовта или пустините на нейната липса, в които лешоядите се хранеха с мъртвите й деца… Някъде нещата изглеждаха като вечно повтарящи се, а другаде – като винаги нови, непознати и непредвидими. Съдбите на хората пулсираха, като неравни нишки от различни избори и действия. Чувствах силите, които са задвижили душата да ги направи: копнежи, страхове, мечти, отчаяния и надежди. В други моменти ги проследявах с хладен, дистанциран ум, плъзгащ се безстрастно по разклоненията на причините и следствията… Имаше зони, където властваха обобщенията и дори цялата история представляваше едно-единствено действие, за което нямаше дума в човешките езици, и зони, в които всичко се фрагментираше на безброй детайли и подробностите нямаха чет и бяха неизследими… Трябваше да напрегна до крайност дисциплината на духа си, за да не се изгубя във всичко това и да поддържам движението си след моя водач…

В един момент спряхме. Забелязах смътно някакво пространство, подобно на планински скат. Стори ми се познато и аз разбрах, че навлизаме в спомена за селото и неговите корени. Превърнахме се временно пак на човешки същества и слушахме как различни хора разказват различни истории, и виждахме техните спомени, и преживявахме тяхната болка и радост. Но идваха да свидетелстват за миналото не само човешки същества. Имаше и други – странни същества, които говореха за скритата справедливост или кога се нарушава баланса, други говореха за промисъла и как ако застанеш на различен хълм на своите бъдещи очаквания – ще видиш плетеницата му по съвсем различен начин и възможности, които остават скрити от другите гледни точки. И как миналото може да бъде „прочетено“ по безброй начини и никакво знание не те ползва, ако нямаш точна и ясна цел – само тя може да ти даде опорна точка, за да намериш Смисъла.
Водачът ми трябваше да задава много конкретно въпросите си, за да не се изгубим в безкрайното море от възможни отговори. Трябва да призная, че от всички дарби, които досега бях видяла в него, тази наистина спечели възхищението ми…

Оказа се, че бабата някога е била знахарка на селото. Тя беше взела инструментите им. Затова имаше толкова много в къщата, а в селото – ни един. По време на войните настанали тежки времена – бедност, глад и хората нямали достатъчно пари да й плащат, за да се лекуват. Тогава започнали един по един да залагат инструментите си при нея, като гаранция. Безпаричието се задълбочавало, бедността нараствала и все по-малко им се струвало вероятно да успеят да си ги откупят отново. Опитали се да я придумат да преглътне загубите и забрави борчовете им. Тя настоявала, че също си има своите нужди и селяните са длъжни да й изплатят дълговете. Не че толкова била закъсала, но някак било нахално да го искат. След още някое време, те се ожесточили от липсата на надежда и прибягнали до несправедливост – поискали от тогавашния кмет да застави знахарката насила да им ги върне. Заразменяли се помежду им клетви и заплахи, и понеже това нищо добро не ражда, накрая бабата се обидила горчиво и решила да им „натрие носовете“. Да им покаже, колко много са зависими от нейното лечителско изкуство и колко недостойно са я подценявали през всичките години. Един ден просто изчезнала от селото, заедно с инструментите им. Заселила се в дивата гора и обвила къщата си със заклинания, та никой човек да не може да я намери.
И най-страшното не било, че лечителката им си тръгнала, а че музиката си тръгнала. А когато изчезнала музиката – „съцето“ на техния род, надошли болести и бесове. Обладали селото, превзели беззащитните вече души и умовете на хората и трайно се настанили тук.
Но истинската причина за трагедията започнала много по-отдавна, още по времето на дедите им. Всъщност дори кавгата между знахарката и селото бил отдавна подготвян ход. Много нечисти сили до смърт ревнували славата на този хвалителски род и от векове се чудели как да ги премахнат. Плетяли козни и сеели гордост и съмнения между тях. Постепенно хората забравили своята мисия и че музиката не си е „тяхна“, а им е от Бога дадена, за да пазят света и себе си чрез нея, да викат небесните сили и да ги хранят с възвишените си чувства и мисли. Да изливат в песни пред Бога благодарението си и да го сеят в Горната земя.
И така – който не сее – как да пожъне? Все по-малко имали очи за хубавото и все повече – за роптаене и мрънкане.
Оставили жреческото си призвание и от музиката останала само най-повърхностната. Истински магическата – изчезнала. Вторачили се в дребнавости, зависти и вражди, а след тях дошли и войните…
Когато изчерпа въпросите си, лечителят изрече заклинание и ние отново се превърнахме в змии. Пътят на излизане беше по-кратък и кой знае защо – чист от всякакви видения и гласове. При извора се превърнахме пак на хора и мълчаливо се прибрахме. Никой не искаше да пророни и дума. Не помня дали спах, защото преживяното ме държа в някакво състояние, в което усещането за време беше изчезнало…
В един момент видях лечителят да ме пръска с вода и да ми говори нещо, надвесен над мен.
– Хайде Зара, време е да се върнеш към реалния живот!
– Трудно ми е! – измрънках аз – Опитах няколко пъти, но постоянно потъвам в образите от онази нощ.
– Пробвай да мислиш за конкретна цел, нещо практично, за начало се облечи и слез да закусиш долу в трапезарията!
Това проработи. Да се обличам беше излишно – оказа се, че си бях легнала с дрехите, и даже с обувките -толкова съм била уморена и не на себе си. Така че само си наплисках лицето, сресах се и се смъкнах долу, където ме чакаше чаша току-що издоено мляко. Това ме ободри. Открих си и реална мечта, ясна стъпка, около която да се фокусирам: Докато мислех какъв инструмент да потърся за онзи мъж, реших да измисля сама инструмент. Щом искаше да се превръща в буря, трябваше да измисля инструмент, който да улавя гласът на бурите и ветровете. Пияно не му стигаше, „бурята на душата му е твърде голяма“, беше казала бабата. Тогава се сетих за органа – нещо с много тръби и гласове. Е, щеше да е просто „нещо като“, но пък идеята си струваше да се опита! Започнах да издирвам и събирам всякакви непотребни съдове – менчета, кани, стомни, делви, гърнета, пукнати чаши, и бутилки, вази, дори кофи, пробити шишета… Всичко, захвърлено и ненужно, което можеше да ми послужи. Изпробвах ги кое какъв звук издава, когато през него свири вятъра и под какъв ъгъл трябва да стои, за да е най-чист звука. Някои отвори ги стеснявах, други ги разширявах, пробивах някои съдове….
Накрая дворът на страноприемницата ми стана малък и изнесох всичките части на площада. И без това тук никой не се спираше и не го ползваха за нищо! Извиках Милка да ми помага, за да не се чувства сама. По-нататък трябваше да си намери собствена цел и мечта, но засега се чувстваше по-уверена, когато помагаше на някой друг. С нейна помощ започнах да подреждам съдовете един спрямо друг, да ги слепвам с глина и нагаждам… Щях да прибавя и няколко ламарини за ритмичното потракване… Докато работех, започнах да си пея. Минаващите хора спираха и се заслушваха. Някои дори се опитваха да припяват.

Един ден, докато закусвах, чух моята помощница да ме вика на двора. Излязох и ми прилоша. Цялата й дясна половина беше подута и посиняла. Явно оздравяването й беше само временно подобрение, на негово място се беше появило нещо друго. Ако не намерехме начин да изгоним болестите оттук и да защитим хората по-трайно, всичките ни усилия щяха да бъдат напразни. Отпратих я, с обещание да потърся лек.
Върнах се в стаята си и извадих огледалото. Изрекох заклинанието за извикване, което бабата ми беше казала на тръгване и се вторачих в стъкълцето. След малко в рамките му заплува мъгла и от нея изникна образа на бабата. Зарадва се, че ме вижда. Заразпитва ме как се справям и какво ново съм научила.
– Хайде стига! – не издържах аз – учиш ме как да лекувам, а всъщност ти си оставила хората тук да измират! Още не мога да разбера как си го направила!
Лицето й се промени, когато разбра че знам истината. Дружелюбната ведрост си отиде от очите й и там заблестя гняв. Започна да спори колко неблагодарни са хората и да ми дава доводи за своя „справедлив“ гняв. Това ме ядоса още повече, но се опитах да не губя самообладание. Трябваше някак да я убедя да върне на селяните инструментите:
Нима през всичките тези години не си ги наказала достатъчно?! Да не би самотата, в която живееш да те прави щастлива?! Толкова ли не можеш да им простиш, та ги оставяш да измират и да бъдат обсебвани от демони! Вярно е, обидили са те! Но пък лечителската дарба да не си е твоя? Да не си я ти измислила? Спомни си от кого си била обучавана! Кой ти е поверил този чин и на какво си била призвана!
Доживях вчерашно пале да ме съди за мисията ми и призванието ми! Справедливостта е част от лекуването!
Гневът й нарастваше, гласът й се усилваше и очите й все повече се вторачваха в мен. Имах чувството, че се опитва да обладае волята ми и да ми вмени собствения си гняв и омраза към селяните, та да станат мои. Уплаших се, но не можех да откъсна поглед от нейния, бях като хваната в капан. Напрежението в мен ставаше все по-непоносимо и се чудех дали ще издържа, но натегнах до край волята си да не се огъна пред омразата.

Чу се звън и огледалото се разби на парчета от удара на жезъла. Лечителят стоеше пред мен треперещ и ме подхвана, когато се олюлях, при разкъсването на магията.
– Откъде имаш това? – запита той.
– Даде ми го тя, когато бях на гости в къщата й.
– Не трябваше да водиш този разговор сама! Темата е много болезнена за нея. А не е безопасно да разпалваш огъня в силен човек, способен на магия, който се е поддал на гордостта и отмъщението още някога!
– Исках просто да я помоля да се смили и да върне инструментите на хората! Виждаше ми се самата тя вече изморена и тъжна от тази пропаст, която е зейнала между тях.
– Раната е твърде стара и твърде дълбока, за да може да я надмогне сама, с лека ръка. Откакто е настъпил разривът, злото е продължило да клевети и сее лъжи и в двете страни. Ако не стане чудо – не виждам как ще преодолеем тази пропаст. Аз самият обмислям чутото в подземията и не виждам още път за истинско изцеление на селото. Опитах се да говоря с тях, но тази тема е станала табу – бягат от мен само като отворя дума. А ти как си? Какво строиш там, на площада?
– Тайна! – усмихнах се – ще видиш, като свърша!

През следващите дни на площада се събра почти цялото село. Правеха се, че случайно минават, но всъщност идваха да слушат. Бяха зажаднели за песни. А песните ми се извиваха все по-красиви – и аз не знам откъде ги вадех! Отворех ли уста да пея, някакъв огън се разпалваше и измислях все нови и нови! И един ден започнах да им пея за подземния свят. Какво съм преживяла там и какво съм чула. Изпях им собствената им история. Смут премина през всички. Усетих, че хем искаха да избягат, хем не можеха да си тръгнат. Музиката беше проникнала в сърцата им и беше събудила старото вълшебство. Пеех за славата на рода им и откъде са тръгнали, пеех за древните дни. Но също пеех за отстъпничеството и за омразата, която разрушава певеца отвътре. Пеех за Помазанието и Дара. Затова, че от Небето слизат и който е целунат от Небето – задължен е. Отговорен е какво прави с дарбата си. Пях и за бягството на знахарката. Как те са я предали и как тя ги е предала. За нашествието на сенките и демоните. Пях за светлината, която е пленена, за любовта, която е мъртва. Пях. А те плакаха. И когато свърших „органа“, свърших и песента.

Настъпи тишина. Никой не можеше да помръдне.И тогава се случи нещо странно. Чу се звън в тръбите, защото бяха дошли ветровете. Заиграха се с инструмента ми, зазвъняха и запяха, така както никога не са пели в никое село! Или поне аз не знам да са пели така! Очаквах, че са слепи, че като минават ще се чуват стонове и вой. А се чуваше музика, истинска музика! Звучаха хармонии, гласовете на ветровете се лееха звучни и чисти, а след тях дойдоха птиците и също запяха. Някакъв неистов пролетен възторг се изливаше във въздуха.
Селяните крещяха от радост, прегръщаха се и се опитваха да прегърнат и ветровете.
И така – три дена.
На третия се появи каруца, а в каруцата седеше бабата и също плачеше. Ветровете бяха занесли песните до нейната хижа. Огорченията й се бяха сринали пред тази красота! Та тя беше отраснала с музиката! Красотата беше във вените й! Да, заглушена и обвита в мъглата на дългата обида и омраза, но още жива! И когато започнали да свирят и на нейните инструменти, нахлувайки през прозорците и процепите на вратите, тя чула песента им и я разбрала. Разбрала, че природата е дошла да се сроди отново с хората и че хората са помилвани от ветровете и силите. И че й е оказана честта да се включи в празника! Как можеше да понесе да не бъде част от него?!

В каруцата бяха натоварени всички инструменти на селяните. Бабата им кимна с тъжна усмивка. Те ги взеха и къде по-смело, къде по-срамежливо започнаха да си припомнят уменията си, да се опитват да изкарат някоя мелодия…
Така музиката се върна в селото.

– Къщата на знахарката е паднала почти до основи. Не е зле да й вдигнете нова! Длъжници сте й! – каза на другия ден лечителят на групата мъже, насядали в страноприемницата. Никой не му възрази. – Пък и силата й още е в нея. Да не говорим за знанията! Ще имате нужда някой да ви лекува занапред – аз си тръгвам.

***
– Селяните ми предложиха да им стана кмет – казах аз една сутрин, докато си говорехме с моя доскорошен наставник.
– А ти какво мислиш?
– Че нямат повече нужда от мен тук.
– И какво смяташ да правиш тогава?
– Не знам. Имам да търся още отговори.
– Отговори винаги има за търсене.
– И все пак има някои доста важни, които трябва да намеря, за да разбера коя съм.
– Като например?
– Като например, какво значи да си жар-птица? – допих си млякото и се надигнах – Ами ти накъде? Виждам, че си стегнал раницата.
– Тръгнал съм за Слънчевия Град – каза той, усмихвайки се почти незабележимо – сигурно си чувала, че главно там се навъртат огнените същества. Все някой ден ще стигна, надявам се, но преди това искам да разузная едни специални пътеки в тази планина. Ако искаш – ела да ги потърсим заедно. Тръгвам след час.


Към Правилата на играта – Методика на Бистра Сирин за колективно създаване на вълшебна приказка

Към други приказки на Клуб “ПриКЛЮЧалка”

kolektivno-syzdavane-na-prikazki-poanta-bistra-sirin-slide

Коментари