приказка 1

I част

Юни 2013г.

Литературен клуб „ПриКЛЮЧалка
Сдружение за личностно развитие „Поанта

Творчески състав: Елица Захариева, Мая Анастасова, Симона Георгиева, Керанка Бинева, Надежда Георгиева, Иван Йорданов, Йочка Димитрова, Мария Манева, Бистра Сирин 


„Не е възможно някой
да види някого от скритите,
освен като е там да стане, като тези които са там.
Като човек не, не както е в света,
където той вижда… всички неща, но той не е тези неща.
Така е наистина!
Ала ако ти видиш нещо на онова място,
ти ставаш това нещо там…
По този начин, в света наистина виждаш всички неща,
но себе си не виждаш.
Себе си, обаче, виждаш на ОНОВА място,
в това, което е там.
И което видиш – ето това ставаш ти…“

(Евангелие на Филип, Свитъци от Наг Хамади)

 


Пролог

Малката галерийка, в която се случваха литературните сбирки ухаеше на кафе. Върху дългата маса имаше наизвадени разни дребни почерпки: сладки във форма на сърца, резенчета лимец и начупен шоколад, донесени от участниците. Вратата на долния етаж изскърца, чу се звънче и тракане по стълбите.

 – Ето ги и последните, които чакаме.

 – Това ли е момичето, което ще чете днес?

 – Да, това е.

 – Какво ще чете?

 – Някакъв нейн разказ.

 – Е, то не е точно разказ…

 – Ами, давай! Чети – да видим какво е!…

Твоят разказ  (Една шахта)

Приклекнах, но имах нужда от известно време, докато вътрешният дебат за наличието на лудост в мен приключи. Все пак хванах топлия метален капак и го повдигнах. Това, което видях не беше в списъка на предположенията ми  – лице на старец, с гъсти вежди и брада, а между тях – спокойни очи. Всъщност, нищо в него не показваше израз на изненада. Той държеше лула в ръка, от която се издигаха бели струйки дим. Струйките, които в бавен танц сплитаха бялата завеса. Той ми се усмихна като на стар приятел и се обърна, сякаш щеше да продължи нормалното си съществуване и с моя поглед вперен в гърба си. Не, нямаше израз на безразличие в действието му, просто той сякаш ме познаваше много добре. Изправи се бавно, но не уморено, а плавно, взе нещо от масичка, намираща се някъде извън видимото от отвора, а после се върна и протегна ръка към мен. В нея имаше една малка лула от слонова кост с красиви детайли, напомнящи раковинни извивки. От нея несигурно, единствена тъничка струйка дим се оплиташе около другите в завесата.………………………….

Ами … всъщност това не се случи. Приклекнах над капака, направих няколко неуспешни опита да го повдигна, влагайки цялата си налична сила, но той проблясваше непоколебимо. Сякаш през годините асфалтът и металът се бяха сраснали в неделимо цяло. Но се наведох, почти долепих лице до капака и изрекох тихо и сдържайки вълнението си: „Да, нали?“. След няколко мига като ехо се върна отговор: „Да!“

Това наистина щеше да ми е достатъчно … ако се беше случило.………………………….

Всъщност, нищо не се случи, нищо което, бихте казали, е достойно за разказ. Но според мен нищото, като съдържащо всичкото е най – вълнуващият разказ. И да, всичко можеше да се случи. Тук може да разказва всеки, това е разказът за всички и техните неща.

Беше майска вечер през февруари …

Елица Захариева


 – Ах, чудесно нещо!

 – Леле, ти си голям талант!

 – Защо не го продължиш?

 – Не мога.

 – Ееееееее! Ти си толкова талантлива! Как така не можеш?

 – Не мога. Опитах.

 – Аз имам идея! – Дайте да го продължим заедно! Да се върнем до някой от моментите и да продължим нататък -да видим какво би могло да стане…

 


ИСТИНСКИ ХЛЯБ

I част

2_Shahta

Елица:                    Беше майска вечер през февруари. Зимна вечер с дъх на пролет. Вървях по тясна уличка в пограничен софийски квартал. Беше късно, нямаше хора, нямаше го и ехото от техните стъпки. От едната ми страна се стелеше пуста шир, по която скоро щеше да запълзи модернизацията. От другата – ниски разнообразни къщи, спускащи бледи, но ясни сенки. Имаше нещо обаче, което привлече вниманието ми. Един капак, капак на вентилационна шахта, а над него тънка бяла завеса. Воал, изплетен от нишки бял пушек. Запътих се към него и с всяка стъпка започвах да усещам все по-ясно познат аромат,  докато не ме обгърна напълно мек и сладостен мирис на канела. Сякаш тази шахта беше входът към малка семейна кухня, с кекс в пушещата печка. Във въздуха се усещаше и топлината. След няколко момента, любопитството стана непоносимo. Реших да надникна. Зад завесата и под капака. Приклекнах, но имах нужда от известно време, докато вътрешният дебат за наличието на лудост в мен приключи. Все пак хванах топлия метален капак и го повдигнах. Това, което видях не беше в списъка на предположенията ми  – лице на старец, с гъсти вежди и брада, а между тях – спокойни очи. Всъщност, нищо в него не показваше израз на изненада. Той държеше лула в ръка, от която се издигаха бели струйки дим. Струйките, които в бавен танц сплитаха бялата завеса. Той ми се усмихна като на стар приятел и се обърна, сякаш щеше да продължи нормалното си съществуване и с моя поглед вперен в гърба си. Не, нямаше израз на безразличие в действието му, просто той сякаш ме познаваше много добре. Изправи се бавно, но не уморено, а плавно, взе нещо от масичка, намираща се някъде извън видимото от отвора, а после се върна и протегна ръка към мен. В нея имаше една малка лула от слонова кост с красиви детайли, напомнящи раковинни извивки. От нея несигурно, единствена тъничка струйка дим се оплиташе около другите в завесата…

Бистра:                    

 – Благодаря, но…аз не пуша! – казах смутено.

Старецът леко се сепна, но се усмихна и каза:

 – Да, разбира се… Извинявай, не съобразих! – Децата не пушат! Разсеян съм нещо напоследък. Заповядай вътре!

Вторачих се в сумрака и видях дървена стълба, която водеше надолу. Прекрачих отвора и внимателно се спуснах. От клатенето на стълбата капакът изведнъж се трясна и аз за момент се изплашиш дали ще успее да се отвори, когато си тръгна. Но после любопитство ми надделя и аз заразглеждах причудливата лула от слонова кост. По нея се виждаше плетеница от фигури. 

Мая:               Старецът поясни:

– С нея разбирам желанията на приятелите и близките си и се озовавам там, където са те.

– Значи не живеете тук всъщност?

Елица:            Погледна  ме и се усмихна с крайчето на устата си. Въпросът вероятно беше неуместен! Та кой живее в шахти?!

Вгледах се в него отново. Откъде ми беше познато това лице? Ах, това не беше ли моят изчезнал преди години дядо?! Всички разправяха, че е заминал на пътешествие.

 – Дядо!?

 – Да! – Отговори простичко той, като че ли прочете мислите ми и се усмихна.

Надя:              Реших да огледам обстановката. Стаята имаше вид на старинен кабинет. Малко по-навътре се виждаше масичка, а върху нея – поднос със сладки.

Керанка:        Той се пресегна, взе подноса и ми подаде да си взема. Зачудих се, кое да избера – имаше три вида неща.

 – Ако вземеш шоколадените блокчета, ще научиш много за естеството на Насладата. А бисквитките, с форма на сърца, ще ти открият истини за Любовта. Залъците от лимец пък ще ти разкрият тайни за Истинската Храна.

Предложението ме стъписа. Първо, не бях подготвена за подобна главоблъсканица! Какво значеха всички тези неща? Хмм…естествено че на такова необикновено място трябваше да очаквам да има нещо вълшебно! Но мразех да избирам! Винаги си чудех какво ще пропусна с другите възможности. Замислих се, кое е най-примамливо… Любовта беше сложна тема, от която изпитвах леко неудобство. Като че ли най- ми се искаше да разбера нещо повече за радостите и насладите, но в този миг изведнъж (неочаквано за самата мен), се пресегнах към парченце лимец…

Йочка:            Светът се завъртя и усетих, че политам. Като че ли някакви ръце (не видях чии) се протегнаха и ме издърпаха в облаците, а после – още по-нагоре и усетих, че се нося над някакъв кристално чист океан.

Виждах отражението си върху водите му. Беше толкова красиво! Беше различно от онова, което бях свикнала да виждам в огледалото. Никога не съм си представяла, че мога да изглеждам така прекрасно! Така изразителна, така завършена, цялостна, съвършена… Прииска ми се да се гмурна и да се слея с отражението…

5_Dupkata

Когато обаче се опитах, започнах да пропадам, да пропадам, все по-надолу и по-надолу и се озовах в някакви подземия, тъмни и мрачни, където горяха множество огньове. Уплаших се! Никога не бях попадала на толкова ужасно място!

Поиска ми се тутакси да се махна.

 – Е ? – чу се глас от огъня –искаш ли да разбереш?

 – Какво да разбера? – попитах объркана.

 – Коя е Истинската Храна?

 – Еее…нали…нали затова съм тук!? – казах малко неуверено.

Тогава от огъня се отдели една светлинка и застана пред мен. Аз протегнах ръка към нея, а тя кацна в шепата ми и затанцува, като трептящо пламъче.

 – Аз ще ти бъда водач – каза то.

Мая:               Изведнъж нещо ме понесе и усетих, че се плъзгам към някакъв тунел, където лъхна чист въздух, просветля и се озовах навън, на открито, сред непознати борови гори. Отнякъде пищеше сова. Тръгнах по пътечката между дърветата. Пламъчето все още трептеше в шепата ми.

Как ще разбера? – ми хрумна да го попитам.

 – Нали затова си тук!? Другото е моя грижа.

 – И какво се иска от мен? – запитах несигурно – трябва ли нещо да правя?

 – За начало – нищо специално. Върви напред и ще намериш едни изгорели, мастилено сини дървета… После ще стигнеш до поляната с дъбовете. Там ще те чака другия водач… И изобщо, има доста неща да се случат…

Бистра:                    

 – Какво беше това огнено място?

 – Пещта, в която се пече Истинският Хляб. Когато решиш, че искаш да изпечеш „Твоя Хляб“, нагрей въгленчето ми и ще се озовеш отново там! – като каза това, пламъчето изведнъж угасна и се превърна на въгленче.

Прибрах го в джоба си и продължих напред по горската пътека. Чуваха се шумове, от време на време повяваше ветрец, совата продължаваше да пищи… Стори ми се, че настойчиво се опитва да ми каже нещо – не спираше и не спираше… Аз обаче не знаех много за совите и макар да бях чела в разни приказки, че има хора, които разбират езика на животните, трябва да призная, че не бях от тях! Как ли им се получаваше това? Първо се опитах да доловя в тези звуци нещо, което поне смътно да прилича на позната дума. Но – уви! Нищо тук не напомняше човешкия говор. После се опитах да я имитирам, с надежда, че ако издам правилния звук, може би ще усетя чувството, което изпитва совата, чувството, което е свързано с него. Опитът ми обаче, беше доста комичен и звуците, които излизаха от устата ми, нямаха нищо общо със совешките.

Надя:              Струваше ми се че не стъпвам по земята –толкова бързо се движех и не изпитвах никаква умора. Вървях, колкото вървях. Не след дълго видях на пътя паднало дърво, което беше с необичаен цвят. МАСТИЛЕНО ДЪРВО! Това трябва да беше първият ми ориентир! Изглеждаше като обгоряло от светкавица. В корените му нещо блестеше. Наведох се – оказа се медна монета. Беше като забита в тях, доста трудно я изрових. По нея имаше някакви странни знаци. Взех я в ръка и се опитах да продължа по пътя.10_MastilDyrvo

Елица:            Чу се глас:

 – Не можеш да продължиш! Трябва да забравиш!

Това ми се видя неразбираемо и реших да не му обръщам внимание. Опитах се да продължа, но гласът пак се чу:

 – Не можеш да продължиш! Трябва да забравиш коя си, за да можеш да продължиш!

…. Пред мен зина пропаст. Монетата започна да пари в ръката ми и аз я изпуснах. Започнах да пропадам. Опитах се да се захвана за нещо, но не успях и след малко тупнах на дъното.

Симона:        Беше тъмно, но отгоре влизаше малко лунна светлина. Когато очите ми свикнаха, видях че съм сред стени, направени от грамадни камъни.

6_textИзглеждаха стари и покрити с доста мъх. Като ги заразглеждах, открих по тях дребни знаци, които доста напомняха тези на монетата. Така се сетих за нея и огледах дъното, дали няма да я видя някъде. След малко я намерих. Огледах отново знаците по монетата и тези по стените. Стори ми се, че на едно място знаците са същите, но огледални. Тогава ми хрумна да наложа монетата върху тях, за да проверя. Получи се! Двата фрагмента напълно паснаха!

Тогава знаците по цялата стена започнаха да просветват и засияха. Като че ли се отлепиха от камъка и затанцуваха във въздуха. Повъртяха се, повъртяха се и образуваха светеща стълба, която водеше нагоре. Изглеждаше като прозрачна, но когато се опитах да я докосна, ръката ми усети че е плътна. Бавно се изкачих по нея.

Бях отново на пътеката, а пред мен лежеше стволът на дървото. Опитах се да го прекрача, но пред краката ми пропастта започна да се отваря наново и аз отново започнах да се свличам надолу… Гласът пак каза:

 – Не можеш да продължиш!

Тогава се сетих, че още не съм изпълнила условието. Не бях забравила коя съм. Погледнах към стърчащата стълба със знаците. Те се раздвижиха и затанцуваха отново, образуваха около мене огнен вихър, който ме издигна над пропастта и отново ме постави на пътеката.

 – Ние винаги ще сме около теб – казаха те – Ако успяваш да ни виждаш, ще можем да ти помагаме.

Така и този път не пропаднах, но и не бях изпълнила условието и не можех да продължа.

Бистра:         И как да го изпълня?! Как можех да забравя коя съм?! Направих няколко неуспешни опита, но естествено, колкото повече се опитвах, толкова по-натрапчиво мислех за обратното. Запитах се дали пък не трябва първо да разбера „коя съм”, ако ще се отказвам от това. Опитах се да осъзная всичко, което си спомням за себе си и своя живот, но накрая установих, че това е твърде дълга тема… Докато се вглеждах в миналото си обаче, в един момент си спомних нещо от детските ми игри: Понякога, докато разигравах някоя роля и живеех в измисления свят, за кратко като че ли наистина забравях коя съм и ставах това, което играя. Хитро! Ако използвах този номер, може би щях да успея!

7_SOVA_2mРеших да се върна на експериментите си от сутринта и да си играя на сова. Подскачах ту на един, ту на друг крак, с разперени като криле ръце и издавах какви ли не звуци, стараейки се да постигна совешкия крясък… Доста трябва да съм се заплеснала, защото изгубих представа за време. В някакъв момент на пътеката се мерна мишле. Без да разбирам какво ми става, изкрещях неистово: “Хранааа!“, хвърлих се към него, сграбчих го и за малко да му отхапя главата. Едновременно с това обаче, някаква част от мен изпитваше невероятна погнуса от това, което се опитвах да направя… В мен сякаш се бореха две същества, със съвсем различни желания. Едното искаше да изяде мишката, а другото моментално да я хвърли, колкото може по-надалеч…

Мая:               Колебаех се така известно време, преминавайки ту през едното желание, ту през другото. От време на време изкряскавах като сова и осъзнах, че това, което се е опитвала да ми каже тя е било „Хранаа!“ Точно така! Мишката беше нейната храна. Но нима това можеше да е МОЯТА ХРАНА?!! Усетих, че прекрачвам паднало дърво,  и пуснах мишлето на земята. Бях доста зашеметена и объркана, заоглеждах се наоколо и се чудех къде съм и какво да правя…

(следва продължение):

Към приказка 1 (II и IIIчаст)

 

Към Клуб за колективно създаване на вълшебни приказки “ПриКЛЮЧалка”