приказка 1

II и III част

(към I част на ИСТИНСКИ ХЛЯБ):


II част

 (продължение)

Мария:          Като в просъница започнах да осъзнавам, че се намирам на горска пътека и продължих по нея. (Явно съм изпълнила условието и някак си съм успяла да премина!) Продължих да крача в унес…

Изведнъж нещо червенеещо се ми препречи пътя. Приближих се и се оказа огромно платно, докъдето поглед стига, а пред него стоеше един човек с четка, който рисуваше с червена боя.

 – Накъде е пътят? – попитах аз.

Художникът се отмести встрани и ми направи знак с четката напред към платното. Там имаше червени знаци, но между тях ми се стори, че виждам пейзаж. Като приближих и се опитах да докосна платното, знаците като че ли се отдръпнаха, а ръката ми потъна и видях, че няма никакво платно, а пейзажът е истински и аз прекрачих в него.

Керанка:       Намерих се на безкрайна поляна, пълна с красиви цветя, а отгоре грееха две слънца. Събух се боса, за да ми отпочинат краката и започнах с наслада да газя из меката зелена трева. После легнах и започнах да съзерцавам слънцата. Едното беше огромно и червено огнено кълбо, а другото – малко, жълто и…се движеше. Чувствах се все по-изморена… жълтото слънце като че ли се приближи, издължи се в елипса и в нея видях … себе си.

8_Slyncata_m

 – Аз съм твоето Светло „Аз”! – каза слънцето. Учудих се за какво говори. Бях се „поизгубила“ в онази игра и макар накрая човешкото ми естество да беше успяло да надмогне животинското, бях карала доста време на „автопилот“, в някаква полузабрава. Тези думи ме сепнаха и аз си спомних още малко от поизгубената представа коя съм… – Сега не се опитвай да ЗАБРАВИШ коя си, а да РАЗБЕРЕШ Коя Си!

После жълтото слънце се сви, сви, сви и…се превърна на малка жълта сладка, а аз се пресегнах и… я глътнах! Почувствах се великолепно, започна да ми се пее, радостта ме издигна нагоре и се понесох над поляната. Останалото на небето червено слънце се спусна към залез и по небето се появиха звезди.

Иван:             Тревичките започнаха да шумят и като че ли да напяват нещо на някакъв тайнствен език..

 – Коя съм аз? – запитах. Тревите продължиха n100000060905579_5773да си шушнат неразбираемо.

 – Къде съм? – безкрайната равнина не отговори.

 – Какво съм аз? – звездите мълчаха.

 – Стига толкова илюзии! – изправих се – стига счупени огледала! Кой си ти? – струваше ми се, че зад всички тези, които ми говореха, съветваха или объркваха, зад всички водачи и помощници, зад всички препятствия и случки, като че ли стои една мисъл, някой, който ме наблюдава и ме разиграва…

Видях огнените знаци, отново да се реят наоколо. И откъм тях се чу глас, който като че беше един, но и като много гласове:

 – Аз съм Пътят!

 – Кой път?

 – Аз съм Истината!

 – Коя истина?

 – Аз съм Животът!

Знаците се завъртяха около мен, във въздуха затрептяха някакви проблясващи нишки, които ме обгръщаха все по-близо и ме обвиваха, като в копринен пашкул. Той се стесни и като че ли ме докосна.

Бистра:         В този миг видях между нишките някаква сцена – девет човека, наредени около маса, които си говореха и ме гледаха. Тогава се събудих сред поляната и разбрах, че съм сънувала част от всичко това, но не знаех кое точно.

Тръгнах, с обувки в ръка. Тревата беше охладняла. Изпълваше ме неясна смесица от раздразнение, страх, някакъв гняв, но в същото време и някакво  любопитство – от това, какво още има да се случи.

Звездите сияеха отгоре далечно  и студено. Имах чувството, че и те ме изпитват. В далечината светеше нещо сребристо. Като приближих, видях, че беше дърво със сребристи плодове.

9_DYRVO2Огромно дърво, самотно извисяващо се сред тишината на нощта. Седнах в корените му. Замислих се отново коя съм. Плодовете прозвънваха, като камбанки. Първо едва-едва, после – по-звънко и по-мелодично. Станах и започнах да си тананикам и да танцувам около дървото. Може би то щеше да ми каже… 

 – Коя съм аз? – попитах дървото.

Небето започна да избледнява. Плодовете започнаха да се ронят около мен и въздухът се изпълни с искрящи прашинки, които образуваха трептящи сребърни знаци. Моите знаци! -Единствените приятели, които ме следваха в този път. Обърнах се към тях:

 – Коя съм аз?

 – Ти си Истинска Храна!

 – Аз съм „храна”?! – запитах изумено.

Гласовете отвърнаха с лек смях:

 – Когато видиш гладни, ще разбереш!

Зазори се и обагрени от зората, знаците заискриха в розово, а накрая станаха огнено червени и се сляха, образувайки огромното платно. Аз се намерих на пътеката зад него, а художникът го нямаше.

Май бях изгубила време, влизайки в тази друга реалност. Но може би пътят не е само напред, може би включва отивания и връщания до различни места…


III част 

Иван:             Отново бях изправена пред съдбоносния път. Наблюдавах го и  не знаех дали това не е поредната илюзия, поредната реалност… Това ме уплаши и започнах да тичам по него. Тичах, сякаш бях гонена, сякаш зад мен имаше  страшно чудовище, непознато и неопределяемо…

Тичах. Нямаше чудовище – зад мен тичаше само моята сянка. Тя се примесваше с останалите сенки на тревите и дърветата, покрай които преминавах… Тогава забелязах в далечината да блещука син огън. Продължих да тичам към новата светлина. Колкото повече я приближавах, толкова повече сенките се отдръпваха и останах сама по осветения път.

Светлината се оказа дърво, което сияеше със син пламък. Като че ли пламтеше, без да изгаря. Стигнах до него, приближих се и го докоснах. Не ме опари, усещах го като топла коприна в пръстите си. В трептенето на този пламък като че ли имаше безкрайни гласове от безкрайни светове…

Държах ръката си в галещият пламък и се вслушвах в гласовете. После те се сляха и като че ли отново чух гласа на Единия, който ми бе говорил от вихъра. Не ми говореше с думи, а с картини, с чувства, с мисли, които дори не могат да бъдат изразени, но чувствах че се вливат от пламъка направо в същността ми. Като че ли ми казваха:

 – Ти най-после си готова да тръгнеш наистина по Пътя и да спреш да се луташ сред илюзии. Премина през толкова много светове, срещна се с мрака, но и със светлината в себе си, както със страха, така и с желанието да продължиш да вървиш, въпреки сенките около теб. Колко странно нещо сте хората! Имате дарбата да създавате светове, но създавате както красиви слънчеви поляни, така и бездни, изпълнени с мрак!… Време е да потърсиш това, което да те направи истински жива.

 – Нима не съм жива сега?

 – Ти си жива, но животът ти ще има смисъл само ако намериш с какво да го наситиш. Защото това, което преживяваш е колкото реално, толкова и нереално. Трябва да разбереш какъв е неговият смисъл за теб и за онези девет човека, които видя около масата.

 – Кои са тези хора? – запитах аз.

 – Не си готова да разбереш това, не още.

На моменти ми се струваше, че бях свързана с тях. Като че ли всеки мой страх, радост или копнеж, някак си изтичаше от тях и се вливаше в мен…

Тогава изведнъж синият пламък на дървото започна да преминава в лилаво и да изгасва. Преди то беше като обсипано с пролетен цвят, а сега остана само дънер. Мастилено-черен. Овъгленият му труп започна да се руши, да се превръща на прах и да ме обгръща в призрачна мъгла. Тогава песъчинките започнаха да блестят с някаква нереална, неземна светлина, която ме заслепи и стиснах очи. Когато успях да ги отворя, мъглате се беше разсеяла видях, че се намирам на поляна, с пет грамадни дъба, извисяващи се до небесния свод.

Мая:               Поляната беше просторна, величествена, тревата – яркозелена. Дъбовете очертаваха доста широк, почти правилен кръг. Не можех да разбере кое време на деня е. Погледнах нагоре и видях, че слънцето преваля и е късен следобед. Все още преживявах срещата с пламтящото дърво. Какви ли бяха тези девет човека? Какво значеше това, че аз съм Истинската храна и какъв смисъл трябваше да открия?

Призрачно спокойствие обгръщаше всичко. За миг затворих очи, сякаш да се уверя в собственото си съществуване… Когато ги отворих, видях, че на поляната имаше и един голям златен трон. Сигурно беше за някой истински цар. Пристъпих към него.

Симона:                    Усещах такова страхопочитание, каквото никога не съм изпитвала, такова, че не смеех дори да се докосна до трона. Отначало видях, че е празен, но после на трона се появи смътна фигура на човек, когото не можех да разпозная. Не посмях да погледна лицето му.

Изведнъж до трона се появиха и силуетите на девет човека – онези, които бях видяла около масата. Заедно с тяхното появяване ми се стори, че усетих и присъствието някакви невидими, скрити сили, което ме накара да се отдръпна назад. Отдалечих се на известно разстояние.

Седящият на трона стана и поведе всички в хоро. То беше като бавен, тържествен танц, твърде красив и изящен, за да мога да го опиша. В един момент ме поканиха и мен да се включа. Въпреки, че не знаех стъпките, тялото ми затанцува така естествено, сякаш ги знаеше.

Докато танцувахме, до един от дъбовете видях някакъв много изящен стол, който също приличаше на трон. Когато танцът свърши, ме поканиха да седна на него. Водачът на танца също седна на своя трон. Каза ми:

 – Тези, които виждаш на поляната са същности от самата теб. Но още не е време да ти ги разкрия. Следващия път, когато видиш огнените знаци, те ще ти разкрият повече за тези същества.

Посочи с ръка към един от дъбовете и там се отвори нещо като портал. Каза ми да премина през него, за да продължа пътя си.

Надя:             Стоях пред изящна, полуотворена метална порта. Беше украсена с листа и плодове. Беше изкована, изключително фина. Нейното изящество ме изуми. Чух писък на сокол, огледах се, за да разбера откъде идва и забелязах, че тронът и хората бяха изчезнали. Сякаш самият писък беше сменил реалността. Звукът изпълни цялото пространство, след което се появи и самата птица и кацна на ръката ми.

 – Да ме преведеш ли си дошъл? – попитах аз сокола.

Той кимна и литна през портата. Аз пристъпих след него и я прекрачих.

Йочка:            Огледах се. Навсякъде около мен течеше вода. Протегнах ръка през водната завеса, но ръката ми се върна, като отразена от нея. Беше странно. Сякаш се случваше нещо нередно, някаква магия, някаква нова илюзия. Опитах няколко пъти, докато разбрах, че път напред няма. Нямаше как да премина отвъд. Разбрах, че единственият път е навътре в мен. Затворих очи и мислено пристъпих напред.

10_Ogledaloto

Видях арка, покрита с цветя. Минах през нея и се озовах в най-красивото място, което бях виждала – като райска градина! Цялата обляна в светлина. Имаше хора, които също бяха целите от светлина. Соколът и тук се появи и кацна на ръката ми.

 – Какво е това място? Какви са тези сияйни, светли хора? – запитах го аз.

 – Това са хората, които обичаш. Щом можеш да откриваш себе си, вече не си „никоя“. Тук е твоето светло вътрешно „Аз“ – като каза това, той излетя и се стрелна към хоризонта.

Отворих очите си и се оказах отново пред водопада.

Елица:            Водата започна да се завихря около мен все по-бързо, превърна се в кълбо, което ме обгърна и започна да свети. По него започнаха да се открояват древните знаци. Кълбото ме вдигна и ме пренесе другаде.

Озовах се на едно бяло място, съвсем бяло. Там имаше девет чисто бели, мраморни стъпала и на 10-то лежеше дете. Изпокъсано, измършавяло, облечено в сиви дрипи, като че ли умиращо или спящо. Нямаше сокол, нямаше водачи, нямаше ги и знаците. Беше настъпило времето, в което да продължа сама. И знаех, че мога. И знаех, че искам.

Мария:          С чувсто на увереност пристъпих на първото стъпало и усетих мрамора, от който е направено. Усетих как нещо ме задържа и не можех да отместя краката си.  Паникьосах се. Сетих се за паниката, когато капака на улицата беше тряснал. В крайна сметка това ме бе пратило на цяло пътешествие!

Опомних се, размърдах се, пристъпих на второто стъпло и този път, като че ли вихри се опитаха да ме грабнат, да изскубнат краката ми от твърдата опора и да ме отнесат… Спомних си как ме бе грабнал някога вихърът и за онези ръце, които ме бяха издигнали в небесата! И тогава не знаех кой ме държи… Вихрите изчезнаха.

Пристъпих на третото стъпало. Една светкавица падна в краката ми. Изведнъж като че ли небето започна да ме обстрелва с огньове, но тогава се сетих за пламъчето-водач и спрях да се страхувам от огньовете. Вдигнах очи към небето и видях светлините по него, които грееха меко. Светкавиците ги нямаше.

На четвъртото чух музика и тя ми припомни танцуващите знаци. Изпълних се с желание да затанцувам. Но тялото ми не успяваше да хване ритъма, защото изпитвах чувство на несигурност. Несигурност дали всъщност пътят ми има край. Чух успокояващото нашепване на тези знаци и тази несигурност се изпари.

Качих се на петото. Видях се в пещерата с водната стена. Сега тя бе начупено огледало, което ми препречваше пътя. Видях се безформена, мислите ми започнаха да се въртят около всичките ми кусури и слабости. Тогава  се обърнах и замалко да изтичам надолу, но погледът ми се спря за малко на този счупен образ и там видях сладката-слънчице, която бях глътнала. Тя се съдържаше някъде в мен. Моето светло Аз. Нима  обезобразената картина на едно счупено огледало трябваше да ме спре в пътя, по който бях тръгнала?

С увереност преминах през огледалото и стъпих на шестото стъпало. Нещо се захвана за крака ми и после от ръката ми видях как бавно започва да расте дърво. Уплаших се дали се превръщам в дърво, но тогава то спря да расте, а в клоните му поникнаха сребърни плодове, които се превърнаха в знаци. Разбрах, че загадъчните словеса бяха започнали да никнат в мен.

На седмото стъпало като че ли започна да извира синкав огън, той не ме изгаряше, а  ме обгърна като топла коприна. Това сякаш ми вля силите, които бях изгубила дотук, при изкачването. Поех си въздух и се качих на осмото.

Сякаш попаднах в гъста тъмнина, очите ми не виждаха наоколо, не усещах нищо освен студения мрамор под краката си.

Не виждах нищо… освен Седящия на трона. След време, което ми се стори векове, постепенно образът изчезна, а очите ми сякаш привикнаха и започнах да виждам.

На деветото видях себе си прозрачна, забравила себе си, но пълна с всички уроци на досегашния път.

Керанка:                   На десетото лежеше дрипавото дете. Зачудих се защо ли спи на тези стъпала. В един момент то се събуди . 

– Коя си ти? – я запитах.

– Погледни ме добре и ще разбереш.

– Не мога да позная.

– Добре, ще ти помогна. Ще те заведа, където живях…

Момичето ме хвана за ръка и ме поведе по широка пътека, в края на която се виждаше огромен палат. Започнаха да пристъпват хиляди и хиляди слуги, които казваха:

 – Хайде, откога те чакаме!

 – Мен?!?

 – Да, теб!

 – Защо? Коя съм аз?

 – Ти си нашата кралица!

 – Чакайте, тук има някаква грешка!

 – Не, няма грешка!

 – Това не може да бъде!

Засуетиха се. Започнаха да нареждат трапези, чуваха се хиляди възгласи:

 – Кралицата е дошла! Кралицата е дошла!

Облякоха ме  пищно, със скъпи дрехи, пригодени за мен, сложиха ми корона и казаха:

 – Чакаме твоите заповеди!

Погледнах неразбиращо към момичето, което водех.

 – Някога – ми каза тя – аз бях като теб, на твоето място. Попаднах тук и повярвах, че аз съм Кралицата. И останах да живея като кралица. Реших да забравя за Истинската Храна, за Пламъка, за всички други и да живея кралския си живот… Но се оказа, че тези хора имаха непрекъснато нови и нови „прозрения” коя е тяхната кралица и скоро ме отстраниха. Заприиждаха нови и нови кралици, които сложиха да царуват на моето място и аз се оказах излъгана. Но вече нямах сила да се върна сама. Ти реши дали искаш да им повярваш и да им станеш кралица или да си тръгнеш отново по пътя…


 – Ах, това момиче! Това момиче…!

 – Хора, ставаме все по-добри!

 – Или все по-зли!:))

 – Защо?!?!

 – Това момиче!… – тъкмо беше стигнала до там да открие Голямата Истина и Истинската Храна и…ние го захвърлихме отново на никъде!

 – Ее! Така е! Има изпитания!

 – Много е логично! Точно така! На финала агресията е най-голяма – точно преди да стигнеш. Точно ТАМ натискът е най-голям!

 – Всичко си е точно както трябва!…

 – Да продължаваме нататък!:


Бистра:         Да – помислих си – ако стана кралица, може би ще мога да нахраня това гладно дете. А после – нека ме детронират! ….Но дали ще стане така? Дали няма да се случи нещо още по-лошо в това суетно царство, още щом протегна ръка към него?…Затворих очи и се опитах да си припомня знаците. Усещах, че вече са част от мен, но още не ги разбирах…

SONY DSC

Казах й: – Води ме пак при стълбите. Тя ме заведе. Протегнах й ръка:

 – Ела с мен! Да си вървим оттук. Може би ще имам сила да те изведа!

Слязохме заедно по стълбите. Долу се опитахме да се отдалечим…

Тогава 9-те стъпала ми извикаха:

 – Не си отивай! Не ни оставяй гладни! – Ние се храним с твоя път!

Бях изумена. Обърнах се. И ги видях – на всяко стъпало имаше чифт очи. Очите на ОНЕЗИ девет човека! Не разбирах кои са, но очите им бяха пълни с такъв копнеж, че това ме прониза до дъното на душата ми… Тогава …напипах нещо топло в джоба си. Въгленчето!! Извадих го и го нагрях…

Момичето, с окъсаните дрипи се приближи. Аз протегнах ръце да я прегърна и тогава изведнъж тя влезе в мен и се сляхме. Изпитах неочаквано облекчение, като от намирането на нещо скъпо, отдавна изгубено.

Озовах се в онази огнена пещ.  Огледах се. Цялата бях изписана с древните огнени знаци, бяха по ръцете ми, по нозете ми, …навсякъде по мен, блестяха, трептяха, променяха цвета си. Те започнаха да ме теглят към огъня, като че ли бяха част от него и искаха да се върнат пак там. Това ме уплаши. Но аз още чувах в съзнанието си гласовете и виждах очите, деветте чифта очи, които гледаха след мен с такъв копнеж… Целият свят се завъртя. Спомних си всичките си преживявания от това странстване. Те изгряха в паметта ми едновременно, накуп, насложиха чувство върху чувство и се сплетоха в красива плетеница, сляха се в прекрасна музика…KONICA MINOLTA DIGITAL CAMERA

Аз ту плачех, ту се смеех – толкова силно беше всичко това, когато можех да го видя събрано наведнъж, цяло!Почти не бях на себе си, едва побирах вълнението… Не разбрах как съм влязла в огъня. Танцувах сред него и пеех, танцувах и пеех. Танцувах сред танцуващи пламъци, но аз не усещах огъня, защото вътре в себе си имах един друг огън, много по-блестящ, по-страстен и по-поглъщащ. Танцувах и пеех. Не зная колко съм танцувала, само знам че беше дълго…

Опомних се чак по-късно. Седях в някакво полутъмно място, чувах шумолене и усетих… мирис на канела…


Юни 2013г.

Творчески състав: Елица Захариева, Мая Анастасова, Симона Георгиева, Керанка Бинева, Надежда Георгиева, Иван Йорданов, Йочка Димитрова, Мария Манева, Бистра Сирин


Към Литературен клуб „ПриКЛЮЧалка